Тази седмица светът е посветил на децата с вродени сърдечни малформации. У нас единствената клиника, където те могат да получат помощ, се намира в Националната кардиологична болница (НКБ). Мария Чипилева от „Стандарт“ разказва за един от лекарите, които се борят ежедневно за живота на тези деца. Това е кардиохирургът д-р Стоян Лазаров, началник на отделението, в което се извършват операциите на малчуганите.
„Животът е 100 м бягане - за съжаление или за радост, защото през това надбягване се случват страхотни неща. Но човек, за да остави нещо, трябва да свърши маса работа. Не, че ще се помни", казва д-р Стоян Лазаров. Той определено е оставил следа след себе си. Досега през ръцете му са минали над 3000 деца, които са имали сърдечни проблеми и малформации. И повечето от тях са получили шанс да пробягат по пистата на живота своите 100 м.
Първият досег с медицината д-р Лазаров получава още като дете. Дядо му е бил директор на софийската здравна служба и у дома било пълно с много лекари. „А за тях винаги се говореше с изключително уважение и то от администратор от подобен ранг", казва той. Според него това е показателно за разликата между тогавашната и сегашната държава. „Както цитираха наскоро Ангел Баевски, покойния председател на БАН: "Преди 9 септември имаше държава - не я коментирам, след 9-ти имаше държава - не я коментирам, сега - не коментирам", смее се с тъга д-р Лазаров и добавя: "Останахме в плен на администрацията, но и лекарите станахме търговци на човешко здраве".
„Моето поколение лекари израснаха с едно драматично събитие - на 3 декември 1967 г. Кристиан Барнърд направи първата трансплантация на сърце и така
за една нощ разбрахме, че всичко е възможно
казва той. Тогава е на 15 г., но решава, че тази професия наистина си струва. „Кардиохирургията не е най-сложният вид хиругия, но е най-драматичният. Може да направиш всичко перфектно и само след 3 минути в реанимацията пациентът да си отиде, докато при операциите на корема, главата хората умират бавно", обяснява той.
Ако Кристиан Барнърд го вдъхновява да се посвети на кардиохирургията, то сред учителите му са едни от най-добрите специалисти в света. Д-р Лазаров завършва медицина в София, а след това след конкурс печели асистентско място в НКБ. Много скоро обаче заминава със стипендия за Германия в Националния сърдечен център в Мюнхен. Там учи около 2 г. при д-р Фриц Себениг и започва да се занимава с детска хирургия. „При възрастните операциите дълги години останаха едни и същи, а тези при вродените пороци у децата са неизчерпаем извор на фантазия за хората, които ги правят", обяснява той. И, за да не е голословен, разказва как е оперирал бебе от 600 грама. Детето било в кувьоз, за да стигне до него, се наложило да мушнат със сестрата ръцете през дупките му. А, когато разказал на съпругата си вкъщи, тя се стреснала и само успяла да каже – Та дори пилетата в магазина са по-големи!
Бебето обаче сега е голям човек.
Проф. Христо Червенков, който работи в Монреал и е най-известното ни име в кардиохиругията, също е бил сред наставниците му. От 25 г. са близки приятели. По негово настояване дори е влязъл в ръководството на световното дружество. Проф. Александър Чирков също е сред учителите му на младини, когато идвал на гастроли в НКБ. „Видяхме, че някои неща не правим добре, той промени манталитета и превърна кардиохирургията у нас от събитие в ежедневие", казва д-р Лазаров. Точно професорът го изпраща и при следващия му учител – д-р Алдо Кастанеда, директор на детската болница в Бостън, част от "Харвард медикъл скул". Било 1989 г. За тихата революция у нас д-р Лазаров
разбрал от в. "Бостън глоуб"
Тогава се надява, че нещата ще се подобрят, но сега не е толкова убеден. "Сега има села, където хората си вадят зъбите с каруцарски клещи или не могат да се лекуват, днес се обсъжда въпросът дали да се слагат ваксини. Как да кажа, че живеем по-добре? А в същото време няма как за 30 г. животът да не е мръднал напред", обяснява той.
В бостънската болница научава и още нещо – каква е разликата в манталитета между българите и американците. Всеки ден по време на визитациите там вкарвали един много възрастен човек – над 95 г., в инвалидна количка. Кола ходела и го вземала от дома му. "Трябваше ми време, за да разбера, че това е бащата на детската кардиология в света – проф. Александър Надас. Това е уважение, а ние какво правим – когато заемаме едно място, казваме: "Преди мен нищо не е било. Добре, но и след тебе нищо няма да е", казва д-р Лазаров. Според него нямаме национален идеал "да живеем утре по-добре от днес", както е дори в съседите ни на Балканите. "Произхождам от два рода – „шоплука" и Вардарска македония. Шопите ги обичам много, но те дадоха манталитета на националната ни философия - както казва Нане: "Я че си извадим едното око -
да умре тъщата от яд, че има кьорав зет!
А другата ми баба – македонка, казваше за някакви роднини: "Нека имат, нека имат - и да не ни дадат, няма да ни искат”. Това е егоизъм, но позитивен", разсъждава д-р Лазаров. "Гледам един турски сериал „Великолепният век", чета едновременно с това история на Османаската империя и една малка книжка „Записките на един византийски съновник" и виждам, че ако искаш да създадеш нещо, трябва да надградиш", казва той. Според него Османската държава е надградила или поне е използвала това, което е имала Византия преди това, а ние - не. "Баща ми беше много известен агроном, прекара живота си по селата, създавайки ТКЗС-та, сега се окрадоха напоителни системи, които струваха милиони, няма нищо
ние сме една изпепелена държава
обобщава той. Според него такава е съдбата и на здравеопазването. „Винаги се връщах в България, защото мислех, че тук може да се направи нещо, но нямам надежда вече. Защото това, което заварих и работеше добре, не знам дали ще го оставя така", казва той. Признава, че клиниката за детска кардиохирургия е на ръба да оцелее. „Имам страхотно текучество на персонал, хората бягат по частните клиники, където им плащат повече, миналата година ме напуснаха двама колеги, сега чакам да си отиде една от опитните анестезиоложки и сигурно трябва да спрем тази дейност тук в България, защото гълта много пари", казва той. Признава, че лъч надежда е отделянето на пътека за деца от здравната каса, но все още няма по-добро финансиране за нея. „Това може да стане само, ако не изтичат пари от НЗОК, а те изтичат. За медицински консумативи например се плаща унифицирано – 1200 за стент, а един вид струва 200 лв, докато друг е 2200", обяснява той и пита защо. За съжаление политическата картина, която вижда сега, не му дава надежда. „Не харесвам много неща в тези, които управляват, но това, което иска да дойде също не ме вдъхновява. Да видим", добавя той скептично.
Иначе го спасява четенето. "Единствената разлика между хората е дали четат", цитира д-р Лазаров една от последните книги, които е чел - „Нощен влак за Лисабон" и се ядосва, че сега има по-малко време за книги. Любимите му български писатели са Емилиян Станев и Йордан Радичков. А сред поетите са Недялко Йорданов и бургаската школа, както и Любомир Левчев, с когото дори се познават лично. Преди 2 г. при последното ни преброяване обикаляли заедно Родопите и говорели за "Орфей, разбира се". „Тогава той ми каза, че в графата религия е писал, че е последовател на орфизма", казва д-р Лазаров. Самият той не е кръстен, но вярва, че има нещо над нас.
Ежедневно Го виждам и имам страх от него
добавя той и съжалява, че сме атеистичен народ, както и, че живеем много бързо. Според него разликата в живота сега и преди е като тази между механичния и дигиталния фотоапарат. „Когато имаш 36 пози в една лента, внимаваш какво правиш", казва той и дава пример с негов приятел, който, когато трябва да пише нещо важно, вади пишещата машина. „Защото трябва да смени листа, да сложи ново индиго, да задрасква, ако не се замисли внимателно какво иска да каже", обяснява д-р Лазаров и добавя: Сегашният живот ни кара да даваме на 6-та скорост, а вече има и 7-ма, но човек трябва да спре, да се замисли какво прави. Затова той също е решил да извади пишещата машина от чекмеджето.
(Текстът е предоставен от standartnews.com)
Коментари